В своето многовековно развитие човечеството преминава през различни колективни форми на живот, за да достигне до създаването на държавата. Родовата общност има свое организирано държавно управление. Успоредно с общественото развитие, човешкото съзнание се променя. Започва процес на осъзнаване дистанцията между човека и света, отразен във формите на словесността - мита, приказката и епоса.

Разказът за историческата необходимост от възникване на държавата като обществена форма на колективен живот е основна тема в повествованието на епоса. В него има елементи от вечното време на мита, защото говори с признателност и дълбоко уважение за славните предци и родовото им минало. Времевата дистанция между митологична древност и историческо минало е осъзната. Епосът разказва за отминали събития, които се възприемат едновременно за близки, но и безкрайно далечни като историческа фактология. Времето присъства като историческа дистанция между разказ и събитие. Героят в епоса има митологични характеристики, но неговата изключителност, като сила на характера и героизъм, е подчинена на волята на колектива. Той е обществено ангажиран. Има цел, която постига с изключителната индивидуалност на човешката си природа. Но вече реализираната победа и плодовете от нея принадлежат на обществото. За героя остават славата и епическият разказ за неговите подвизи, понякога твърде невероятни -граничещи с невъзможното, фантазия и реалност създават неповторимата атмосфера на героичното в повествованието на епоса.

Като форма на словесно изкуство, отразило определена степен на формирано и развито обществено съзнание, епосът се дели на архаичен и класически. Архаичният епос се възприема за митологичен, а класическият - за историко-героичен. Примитивни са силите на злото в архаичния епос. Те са обикновено хтонични, т. е. свързани с подземния свят на мъртвите. Срещу демоните на смъртта се изправя човекът. Той защитава доброто, бори се за обществен ред и хармония в човешките взаимоотношения. Неговата цел е установяването на хармоничен световен ред. Утвърждава родовото начало и мястото на индивида като част от колектива.

Класическият епос отразява събитията от даден исторически отрязък на времето, довели до създаване на държавни племенни обединения. Водещ е конфликтът между племена и етноси, воюващи за територии и блага. Епическият герой въплъщава племенната мощ. Той е безстрашен водач в битките. Не се страхува от смъртта. Стреми се към нея, за да обезсмърти името на племето и рода. Изключителната смърт е твърде характерна за епическия герой. Той не попада в мрачното подземно царство на Хадес, а отива в райските острови на блажените или в Елисейските полета. Правото на изключителна смърт и райско блаженство доказва свръхчовешката му природа. В някои епически сюжети героят продължава да действа и след смъртта си. Мощите му носят изцеление на живите. Епическият герой чрез изключителната си смърт получава статута на бог. Духът му е изравнен по безсмъртие с владетелите на Олимп.

Героят на класическия епос е призван да изпълнява Волята на боговете, да създава хармония и порядък в живота на хората. Той се бори за справедливост сред обществения хаос и дисхармония на времето. За тази цел притежава свръхчовешки възможности. Епическият герой страда, че не може да получи безсмъртие като боговете на Олимп. Това го кара да търси безсмъртието на славата. Приема предизвикателствата на най-страшни битки, за да извоюва славна победа, която ще се помни от потомците. Разказът за неговите героични подвизи е основен сюжет на класическия епос. Героизмът, изключителната смърт и славата са художествените характеристики, разграничаващи обикновения воин от епическия герой.

Художественият свят в класическия героичен епос е изпълнен с фолклорни мотиви, интерпретирани според индивидуалните особености на твореца, който почти винаги е анонимен. Единствено поемите на Омир се приемат изцяло за авторски, макар и записани доста по-късно от тяхното създаване.

Аедите и рапсодите са анонимните творци на класическия героичен епос в древна Гърция. Те играят ролята на особени посредници между историческо минало и настояще. Превъплъщават се в разказваните събития и миналото оживява. Слушателите стават очевидци на разиграния и преживян отново чрез разказвача живот на предците. Присъстват на красивата смърт на героя. Дарбата на аедите и рапсодите се приема за божествена.

В художествения свят на класическия героичен епос съществено място заема светът на боговете. Той съществува паралелно с човешкия. Именно там - на Олимп - се вземат съдбовни за хората решения. Епическата широта на изображението е следствие от плавния спокоен ритъм на повествованието. Всички събития са еднакво важни и стойностни за сюжета. Представят се подробно и детайлно. Използват се познати на слушателската аудитория поетични формули, повторения, постоянни епитети, разгърнати сравнения.

„ИЛИАДА” и „ОДИСЕЯ” на Омир са високи художествени образци на класическия героичен епос. Те представят обективно точна картина на света. Интересуват се преди всичко от художественото изображение на фактите, без да навлизат задълбочено в психологията на героите. Зрителните и слуховите усещания са водещи при изобразяване картината на живота. Създават се непосредствени представи за чувствата и преживяванията на героите. Традиционните стойностите в човешкия живот се почитат и уважават. Миналото и настоящето са монументалният фон за разгръщане на епическия разказ. Животът и смъртта са взаимно обвързани. Те са част от вечния кръговрат на природата. Смъртта на героя не предизвиква смут и дисхармония във вътрешното спокойствие и уравновесеност на епическото изображение.

Епическият герой на Омир притежава особено силно чувство за воинска чест. Съобразява се с обществените норми на нравствено поведение. Има непоносимо чувство за срам, което при древните се нарича „айдос”. Това всъщност е човешката съвест, болезнено изостреното съзнание и осъзнатата воля за потискане на индивидуалните импулси В името на колективните цели и интереси. Епическият герой трябва да има мярка в своите действия и да не престъпва границите на обществения морал. „Айдос” е своеобразно със-ловно чувство, норма за воинско поведение, което създава тягостно усещане за предварително изживяна болка, ако бъде порицан за непристойно поведение от другарите си. Това е унижение, на което героят е изложен пред цялата общност. Преживеният срам е следствие от невъздържана гордост. Недостойното воинско поведение, определено като „айдос”, предизвиква заслуженото възмущение на останалите воини и желанието им за възмездие. Това състояние на разбунената човешка душевност старогръцкият епос определя като „немезис”.

По време на битка героят е изпълнен о мощен прилив на енергия и сила. Тяхната концентрация понякога надхвърля мярата и виталната сила преминава във Воински бяс и неконтролируема ярост. Този свещен гняв на епическия герой древните определят като „менос”. Проявява се в страшен вик, неукротима стремителност и огнен поглед.

Понякога епическият герой нарушава повелите на боговете, не спазва свещените забрани, светотатства. Надхвърля мярата на позволеното. Изпада в „хюбрис”. Като наказание, боговете изпращат временно заслепение за героя, граничещо с безразсъдството и лудостта, за да изстрада и осъзнае вината си. Този акт на наказание, предизвикващ аномалии в поведението на героя, в старогръцкия епос е определен с понятието „ате”.

Старогръцкият епос е словесна форма на колективната памет. Разказва за героичното време на историческо минало, създало най-високите художествени образци на Античността.